Здравейте колеги,
Исках да се включа малко по-рано, предвид интересните коментари, но работата не ми даде време...
Така....
mi_lena написа:Има или няма, материално правоотношение, то не може да бъде предмет на изследване в процеса, ако някой не го въведе.
Да започнем от тук ....Според чл. 2 от ГПК, съдът е длъжен да даде защита на всяка една молба. Или всеки, който претендира, че има нужда от защита, трябва да получи такава - да се разгледа молбата му. Какво ще бъде решението - това зависи дали молбата му ще бъде основателна - подкрепена с доказателства.
От чл.154 ал.1 от ГПК става ясно, че всяка страна трябва да докаже своите положителни / а понякога и отрицателни / твърдения.
Казано иначе, ищецът претендира парична сума. Т.е. той заявява един положителен факт - имам да вземам пари от ....Следователно, той трябва да установи основанието си. Не ответникът да се защитава. Ищецът е този, който има интерес да установи своите твърдения. Защото той ще получи облага - ще получи пари.
mi_lena написа: Дали зад абстрактната сделка "винаги" има кауза - доктрината не е толкова категорична, колкото твърдиш
И Любен Диков и Огнян Герджиков изказват мнение, че записа на заповед винаги обезпечава някакво друго правоотношение. Вярно е и друго. Че при съставяне на записа на заповед, не е налице задължение да се посочва основанието - каузата за самата сделка - запис на заповед. Т.е. не е необходимо да се посочва защо едно лице се задължава да дължи на друго. Но именно в това се състои и спецификата. Както се каза в предходното изречение - при съставянето на записа на заповед не е задължително да се записва,
защо едно лице поема ангажимент да заплати на друго лице сума...Или се получава, че за да се издаде запис на заповед
винаги, ама винаги зад обещанието да се плати определена сума стои нещо. Дали това ще е намерение за дарение; дали това ще е обезпечение; дали това ще е обезвреда за причинена вреда; дали това ще е новиране; - без значение е какво е основанието,
но то винаги съществува. Не може да се мисли, че съществува сделка без каквато и да е кауза. Т.е. не може някой да получи нещо, което не му се следва. Обратното би нарушило основните принципи в гражданското общество - облага, която не се следва...
В този ред на мисли, абстрактността на менителничния ефект се проявява
само в това - че не е необходимо да се посочва какво е задължението, за което е издаден записа на заповед. Но само това.
Ето защо, когато заявителят трябва да предяви иск по чл. 422 от ГПК, след като е подадено възражение срещу Заповедта за изпълнение издадена по запис на заповед, ищецът е този, които има интерес да установи защо едно лице се е задължило. И това е защото ищецът иска да получи облага. Дали съдът трябва да изследва каузата на записа на заповед ?! Тук отговорът според мен е категорично положителен. В подкрепа на последния извод ще посоча т.1 от ТР № 1 на ОСГКТК / 09.12.2013г. Там е казано, че въззивната инстанция следва да следи
служебно за нарушаването на императивна правна норма. Т.е. съдът при постановяване на своето решение - като инстанция по същество / първа, втора, касация/ винаги трябва да изследва по служебен почин е ли е нарушена императивна правна норма, дори страните да не са се позовали ..Защо?! Защото законът е създаден от "обществото" за "обществото". Законът е правило за поведение, което урежда отношенията между отделните субекти в обществото. Тези отделни субекти, в един определен момент могат да изпаднат в състояние, в което да не преценят правилно, своите действия и да действат необмислено или принудени от определени факти. Както едно лице сключило окончателен договор във формата на нот. акт може в последствие да го оспори, така и всеки друг може да предяви претенции спрямо сключена от него сделка. Именно поради тези обичайни ситуации, са въведени определени правила, които да защитават лицата, когато това се случи.... Това ясно си личи от чл.26 ал.1 от ЗЗД, където е казано, че една сделка е нищожна, в случай, че са нарушени добрите нрави или чл. 27 от ЗЗД.. На още по-силно основание горните изводи следва да се приемат за правилни, предвид постановено по реда на чл. 290 ГПК решение по приложението на чл. 293 от ТЗ - че независимо, че е налице започнало изпълнение по търговска сделка, то страна може да се позове на нищожността, в случай, че е нарушена императивна материална правна норма. Следователно, съдът да за изпълни функците си на орган, който трябва да даде защита на накърнено право / чл.2 от ГПК/, той трябва да прецени дали въпреки, че една сделка е сключена, то тя не нарушава задължителен материален закон, а оттам и интереса на страната, която е сключила тази сделка. Но за да го изследва, ищецът трябва да е навел твърдения в тази насока. Защото в това се проявява върховенството на закона. Добър е този закон, който е адекватен на обществените отношения, които циркулират в момента. Допусне ли се едно обществено отношение да не бъде регулирано, тогава става ......В този ред на мисли е възможно, издателят по записа на заповед да се е задължил по невалидно правоотношение - например - заставили са го по принуда да подпише запис на заповед, като са заплашили член от семейството му; или е поел обещание да заплати лихва превишаваща в пъти дадената му в заем сума и прочие ....Всичките тези правоотношения са опорочени изначално. И ако се приеме тезата, че ищецът не трябва да въвежда основанието, поради което е бил издаден записа на заповед, то това означава да се допусне възможността, едно лице да получи облага, която не му се следва.
Ето това е несправедливото. Вярно е правилото, че " законът защитава бдящия, не спящия". Но е вярно и това, че законът урежда отношенията така, че да се поддържа баланс, равноправност. За да се запази този баланс, всеки трябва да получава това,
което има право да получи - нито повече нито по-малко.
Но този, който иска да получи, трябва да докаже какво му се дължи и защо. mi_lena написа: Ако го въведе ищеца - той го доказва. Ако го направи ответника - тежестта е негова. Ако не го направи никой - спорът по чл.422 ал.1 ГПК си се развива на плоскостта на абстрактната сделка и това е.
Ищецът следва да наведе твърдения защо издателя се е задължил. Аз поддържам тезата развита от Любен Диков и Огнян Герджиков, че записа на заповед възпроизвежда задължение на издателя, което се основава на други по-рано възникнали отношения между страните. Записът на заповед следва да се разглежда като документ в особена форма, който дава привилегията на едно лице да се снабди с изпълнителен лист, за да обезпечи вземането си. Защото по записа на заповед ще се издаде веднага изп. лист; ще се образува изп. дело и ще се възбрани, запорира имуществото на длъжника. Независимо дали длъжникът подаде възражение и ще трябва да се води иск по чл. 422 от ГПК, то вземането на кредиторът ще е обезпечено докато трае съдебния процес. В този смисъл записа на заповед е равнозначен на договор за заем с нот. заверка или нот. акт със задължение да се плати или даде една вещ в определен момент. Но доколкото при последните два документа разходите по съставянето им са значителни, то за съставяне на записа на заповед /освен адв. хонорар/ няма други разноски. Ето това се състои "офекта" от записа на заповед. Но бъде ли подадено възражение срещу издадената заповед, тогава кредиторът трябва да заяви и установи каузата. Едва след това ответникът трябва да се защити срещу твърденията на ищеца.